Public Participation in Decision-Making

В Директивата за ОВОС съгласието за развитие се определя като окончателната зелена светлина за проекта от страна на компетентния орган или органи. В същото време, особено когато става въпрос за сложни проекти, включващи няколко разрешителни или други административни актове, възниква въпросът кое е конкретното действие от страна на компетентния орган, което се счита за съгласие за развитие. Определението на разрешението за осъществяване на проект е от голямо значение и за участието на обществеността в процеса на вземане на решения, тъй като то определя производствата, които следва да бъдат открити за съответната общественост.

Определението за проект и разрешението за осъществяване са тясно свързани. Съвместният им прочит показва, че е без значение дали проектът се осъществява от един или повече възложители, как се уреждат частноправните отношения между възложителите, дали проектът се разрешава в една или повече процедури за издаване на разрешение или дали тези процедури съвпадат. Определенията не са обвързани с една-единствена процедура или един-единствен нотификатор. Всъщност, би било в противоречие с духа и целта на законодателството, ако възложителят може да избегне задължението за извършване на ОВОС, като прехвърли част от проекта на друго лице или го раздели.

Тъй като разрешението за осъществяване дава право на предприемача да продължи с проекта, то по принцип това разрешение е решение за дейности, които са физически работи. Все пак има едно изключение. Разрешението за осъществяване може да бъде и решение за дейности, които не са физически работи, но окончателното решение за разрешението за проекта зависи от неговото изпълнение. Подобно тълкуване обаче не е съвсем интуитивно, тъй като, както беше споменато, Директивата за ОВОС съдържа разпоредби относно координирането на процедурите за издаване на разрешения, които предполагат, че не е необходимо да се взема решение относно всички екологични въздействия на даден проект в рамките на един процес.

Например, разрешението за дерогация от изискванията за защита на видовете, отнасящи се до проекта, би могло да попадне в обхвата на определението за разрешение за осъществяване и трябва да може да бъде оспорено въз основа на оценката на въздействието върху околната среда съгласно чл. 11 от Директивата за ОВОС. Съдът на ЕС постанови по дело C-463/20, Namur-Est Environment, параграф 1, точка 2 от решението. 44: "Действително, посочените [текстови] елементи [на чл. 1, параграф 2, буква в) от Директивата за ОВОС] определят понятието "разрешение за осъществяване“ като решение от различно естество от това на решението за дерогация и следователно те изключват последното да може да се счита, изолирано и като такова, като „разрешение за осъществяване“ на проекта, за който се отнася, по смисъла на член 1, параграф 2, буква в) от Директива 2011/92. Тези елементи не изключват такова решение да може да бъде счетено за такова, взето заедно с последващото решение, с което се решава въпросът относно правото на възложителя да осъществи този проект, като обхванато от разрешението за осъществяване или евентуално от отказа да бъде дадено разрешение за проекта.“

Съдът на ЕС отдава предпочитание на тълкуването на определението, което отразява целите, преследвани от Директивата за ОВОС, и заключава, че "решението за осъществяване на разработката трябва да бъде взето след приключване на целия процес на оценка" (параграф 46), което означава, че компетентният орган може да вземе под внимание всички последици от проекта. В противен случай би било възможно да се твърди, че е достатъчно органите, отговарящи за различни въпроси на околната среда, да бъдат включени в ОВОС въз основа на изискването в чл. 6, параграф 1 от Директивата за ОВОС. Обаче, не е необходимо процесът на оценка на въздействието върху околната среда и издаденото въз основа на нея одобрение да включват всички разрешения, свързани с проекта, или дори всички разрешения съгласно законодателството в областта на околната среда, както е видно по-специално от чл. 2, параграф 3 от Директивата за ОВОС.

Тази клауза дава възможност на държавите членки да въведат единна процедура, която да отговаря на изискванията както на Директивата за индустриални емисии, така и на Директивата за ОВОС. Напротив, от това следва, че използването на различни процедури за прилагане на двете директиви и издаването на отделни разрешения са еднакво разрешени съгласно тази клауза. Това е подкрепено от чл. 2, параграф 2 от Директивата за ОВОС, който гласи, че "Оценката на въздействието върху околната среда може да се обедини с други съществуващи процедури за издаване на разрешения за проекти в държавите-членки или, ако няма такива, може да се обедини с други създадени процедури или с процедури, които следва да бъдат създадени в съответствие с целите на настоящата директива". Следва да се отбележи, че новата версия на чл. 2, параграф 3 от Директивата за ОВОС, въведен с изменението от 2014 г., не внася никакви промени в това отношение и призовава единствено за координация по отношение на оценките на въздействието, свързани със защитените зони по Директивата за местообитанията и Директивата за птиците.

Изглежда, че разширителното тълкуване на определението за разрешение за осъществяване от страна на СЕС преодолява два недостатъка: първо, Директивата за местообитанията изисква само оценка на въздействието на проекта върху защитената територия. Второ, както в Директивата за ОВОС, така и в Директивата за местообитанията липсват изчерпателни разпоредби за тяхната връзка. Съдът на ЕС поясни, че Директивата за местообитанията е независима по обхват от Директивата за ОВОС и се прилага, без да се засяга задължението за оценка на въздействието върху околната среда. Въпреки това констатациите на СЕС предполагат, inter alia, че органите в държавите членки не могат да вземат решение за дерогационен режим по чл. 16 от Директивата за местообитанията без ОВОС, ако оценката е задължителна, тъй като ОВОС трябва да предхожда приемането на разрешението за осъществяване. Следователно държавите членки трябва да адаптират съответно своите административнопроцесуални правила и да обвържат ОВОС и процедурата по издаване на разрешение. Освен това заключенията на СЕС изглеждат приложими per analogiam към вземането на решения относно дерогационния режим по чл. 9 от Директивата за птиците.