Introduction

Принципът "замърсителят плаща" (ПЗП) изисква замърсителите да поемат екологичните и социалните разходи за своите действия. Преди признаването и прилагането на принципа "плащаш" въздушните и водните ресурси се използваха като "поглътители" на замърсяването, като вредите за човешкото здраве и имущество се заплащаха от обществото, а не от замърсителя. Непропорционалните социални и частни разходи за замърсяване са били "изнесени" от замърсителя към обществото като цяло. ПЗП има за цел да преодолее тези отклонения, като изисква от замърсителите да включат разходите за потенциалното замърсяване в производствения процес (вградени разходи), вместо да позволяват на обществото да понася разходите в последствие.

Пример:
По дело C-297/19 Naturschutzbund Deutschland - Landesverband Schleswig-Holstein Съдът на ЕС разглежда вредите, причинени от управлението на обектите по "Натура 2000". Немската езикова версия на Директивата за екологичната отговорност предполагаше, че държавите членки имат право да освобождават операторите и собствениците от всякаква отговорност само защото вредите са били причинени от предишни мерки за управление. Съдът на ЕС отказва такова тълкуване, тъй като този подход би разширил прекомерно обхвата на изключенията и противоречи на изискванията, които произтичат от принципа на предпазливостта и принципът, че замърсителят плаща.

ПЗП е използвано като икономически инструмент за управление на различни видове замърсяване на околната среда чрез въвеждането му в законодателството, включително Рамковата директива за отпадъците, Директивата за депонирането на отпадъци и Рамковата директива за водите. Член 1 от Директивата за екологичната отговорност е формулиран, както следва: "Целта на настоящата директива е да се създаде рамка за екологична отговорност, основана на принципа "замърсителят плаща", за предотвратяване и отстраняване на екологични щети".

Много често ПЗП служи като ръководство за тълкуване на гореспоменатите директиви и съображения относно техния времеви обхват.

Пример:
По дело C-15/19 Azienda Municipale Ambiente Съдът на ЕС постанови, че Директивата за депониране на отпадъци не противоречи на националното право, което изисква за депото, което е в експлоатация към датата на транспониране на директивата, да се прилагат задълженията, произтичащи от тази директива, по-специално задължението за удължаване на периода на последващи грижи след затварянето на депото. Това изискване е израз на принципа "замърсителят плаща", който предполага, че разходите за обезвреждане на отпадъците трябва да се поемат от притежателите на отпадъците.

ПЗП не се прилага като абсолютно правило, а по-скоро като метод за определяне на ефективността на финансовата тежест като цяло. Той следва да отразява принципа на пропорционалност (дело C-293/97 Standley).

Пример:
По дело C-534/13 Fipa Group и други Съдът на ЕС разглежда спор относно обекти в Италия, замърсени от промишлена дейност. Съгласно националното законодателство органите не са могли да изискват от новите собственици на земя, които не са допринесли за това замърсяване, да извършват превантивни и оздравителни мерки. Съдът постановява, че националното законодателство не нарушава правото на ЕС, при условие че е невъзможно да се установи кой е замърсителят на даден парцел или да се накара това лице да предприеме мерки за възстановяване.